“Стоя си на фара аз и гледам в морето eдна страхотна яхта, нек’ви хора се кефят вътре и си викам : Ега ти баровците са тия! А то сте били вие.” Така Васко Кръпката описва първия си досег с български яхтсмени преди няколко години на едно от изданията на екорегата “Яхтуикенд”. “Баровците” се оказват някакви нормали люде и не от най-богатите. На черноморските регати могат да се видят всякакви образи. “Яхтуикенд” е едно от летните събития за ветроходците от осем години насам. Тя е първата и единствена частна регата по нашето Черноморие и минава за най-купонджийската, защото на нея се събират около 40-50 яхти от различни класове от цяла България, в добри години числото е стигало до 70. Макар да не е най-богатата и наградният фонд да не е особено голям, точно тук се струпват повечето ветроходци.
Регата е “собственост” на Димитър Клисуров - един от видните ветроходци у нас, макар и без особени успехи в морските надпревари и без трансатлантическите пътувания. Наградите се формират от спонсори, а след всеки етап се прави веселба, която също се плаща от тях. Менюто най-често е от риби и бира, а местата на купонясване са или в някоя крайбрежна кръчма, или на самото пристанище. Точно бреговите разпивки правят тази регата уникална. Тази година надпреварата беше прекръстена на екорегата “Данцка '99" заради основния спонсор водка “Данцка”.
Макар че след всяка регата най-често всички си спомнят за веселбата по брега, състезанието си е съвсем истинско. И там като навсякъде си има фаворити и туристи. И докато преди всеки старт състезателите изхвърлят всичко от лодките, за да бъдат по-леки, други бункироват (зареждат) с каси бира хладилниците, пълнят резервоарите с вода и се подготвят за дълго, но весело плаване до финала.

Регатата

Стартът е едно от най-красивите неща на регатите. Тогава на една линия се нареждат десетки яхти с вдигнати платна, а екипажите се дебнат един друг, за да “вземат вятъра” на конкурента и да направят по-добър ход при стартирането. Нищо че стартът не е най-решаващото нещо в това състезание, защото следват още доста часове в морето. Добрите екипажи действат без никакви засечки при поворот, смяна на платната, при откреняването на лодката, при натягане на въжетата. Тогава андреналинът в яхтата се покачва, напрежението расте, чуват се викове, скърцане на винчове... Но в крайна сметка всичко зависи от вятъра.
Неизменно на всяка гонка (етап) точно в 12 часа по яхтаджийския канал на радиочестота 77 (наричан често и клюкарника, защото по него може да научиш всичко - от скоростта и посоката на вятъра до това коя яхта къде се намира) някой изпява “Хайде наздраве” с мелодията на “Многая лета” и купонът в морето започва. Вадят се джинове, ракии, водки, бири, ако морето е спокойно -и мезета. Това естествено го правят тези, които са се заредили добре на сушата, останалите се състезават. Първата глътка се излива в морето - “За дедо!”, както казват ветроходците, като имат предвид бога на моретата Нептун. Тези движения се извършват само при добро време и нормален вятър, тогава удоволствието е пълно. Когато дойде Баба Меца, както евфемистично ветроходците наричат бурята, става невъзможно да държиш чашата си в хоризонтално положение, а и не ти е до нея, защото вълните обливат лодките, а яхтсмените са мокри до кости. По-лошо от Баба Меца е другата крайност - да няма абсолютно никакъв вятър. Тогава се кандилкаш на едно място в центъра на морето с часове под жегата и нищо не правиш. Финалът, макар и не толкова красив, също е пълен с напрежение. Особено когато две-три лодки се движат много близко една до друга. Някои ветроходци си спомнят как при една от регатите варненска лодка изскочи върху плитчините край Несебър, защото реши да пресече пътя на конкурента си. Подобни емоции съвсем не са чести, но пък се разказват с години.

Ветрогонци

Старите моряци, не без голяма доза самоирония, често цитират следното определение за своето занимание: ”Ветроходството е най-бавният, най-трудният и най-рискованият начин за придвижване от едно място на друго, където изобщо нямаш работа.” Яхтаджийството няма нищо общо с бързите моторни лодки, а яхтсмените гледат с пренебрежение и раздразнение на появилите се в последно време луксозни катери и джетове, които вдигат шум по пристанищата и плажната ивица. Моторните яхти обикновено се харесват на мутрите и новобогаташите, защото са лесно управляеми, скъпи и бързи. Ветроходството е изкуство, трябва да уловиш вятъра, за да се движиш по водата.
Да усетиш тишината по средата на морето, нарушавана само от плющенето на платната, едва забележимото подрънкване на вантите и завихрящата се зад кърмата вода.
Както Васко Кръпката, повечето хора смятат, че и българските собственици на яхти са някакви супербогаташи, които се шляят по моретата в луксозни каюти. Такова впечатление остава у всеки, който е бил или е виждал по филми пристанищата в Кан, Марсилия, а дори и по турските и гръцките марини, където са “паркирани” на по няколко реда огромни яхти с палуби на по няколко етажа. Българската действителност е доста тъжна, а яхтсменството у нас е на самодейно ниво. У нас две трети от яхтите са от така наречените самоделки.
Самоделката е направена собственоръчно яхта. В повечето случаи се взима калъп от някоя фабрична лодка, а кърмата се моделира от нашенския ветроходец. В тяхната направа има голямо количество хитри идеи. За направата на една яхта са нужни години. Повечето хора ги правят за себе си през свободното си време. Едва в последните години започнаха да ги оборудват с модерни навигационни уреди, GPS, които през спътници определят курса, скоростта, местонахождението на яхтата, автопилоти и други екстри. В много случаи яхтите са много добре направени, някои от тях дори са пресекли две-три морета и имат зад гърба си стотици мили. Но дори и при най-големите перфекционисти си личи, че яхтата е самоделка. А тези, които могат да си купят истинска ветроходна яхта и обичат ветроходните лодки, са малцина.

Мизерия и закони

Българските яхтсмени са особено общество. Повечето от тях са чешити и егоцентрици и основните им занимания нямат нищо общо с морето. А между тях има всякакви - инженери, архитекти, строители, художници, лекари... Някои от тях са се състезавали по времето, когато социалистическата Организация за съдействие на отбраната имаше яхтклуб във всеки по-голям град. Сега обаче имуществото на тази организация, която не съществува, е разграбено или потрошено, а малкото останали яхтени клубове “дишат с кислороден апарат” или изобщо не дишат. Има и два-три клуба на все още богати държавни предприятия и на ВУЗ-ове, но и те са оставени на изживяване, защото всякакво оборудване за ветроходството се плаща в долари. Голяма част от яхтаджиите така нагласят работата си, че през по-голямата част от лятото да са на морето и живеят на лодките, които са им като подвижни къщи. Което е и част от предимствата. Някои дори правят морски разходки за туристи, като отдават под наем лодките си и така се справят с високите разходи по издръжката на яхтата.
Иначе гледката с подредените яхти по кейовете у нас не може да се види никъде. По българското Черноморие има няколко марини, където може да акостира една яхта, но повечето от тях са превзети от рибарски лодки и рапанджии. Пристанищата се намират в ужасно състояние и повечето нямат елементарни условия, необходими за обслужването. Затова яхтените пристанища приличат повече на цигански катуни или докове за ремонт, отколкото на приятно за престой място. И тъй като се водят на различни ведомства, никой не инвестира в тях, за да превърне ветроходството в доходен бизнес, както е в повечето близки нам туристически страни.
Законът е другото нещо, което пречи на българското ветроходство. Повечето ведомства работят с наредби и документи отпреди 1989 г. и цари пълен хаос. Законът за морските пространства и правилникът за неговото прилагане, макар и ремонтиран няколко пъти, не отмени такива безумни разпоредби като тази, че трябва да уведомяваш граничната полиция, когато напускаш пристанището, или пък че нямаш право да пътуваш с яхтата си през тъмната част на денонощието.
Ветроходците се оплакват, че все по-често стават обект на проверки от страна на гранична полиция, дори и във вътрешни води без всякакъв повод. Цитират се дори случаи на немарливо отношение към ветроходци от международната регата “Кайра”, която от две години минава и през българските пристанища. А в нея участват все богати хора, които едва ли гледат с добро око на нашенския бюрократизъм.
За това и българските ветроходци все по-често поглеждат към Турция и Гърция, където ветроходството е на почит, условията в марините са повече от добри, за влизането в пристанищата не се иска дори виза, а и бреговете и заливите са далеч по-живописни от нашите.

Capital.bg  Брой 30, 31 юли 1999